Забързани, задъхани, искащи, неудовлетворени – такива сме хората днес. Във всичко виждаме недостатъчност, която може да е стимул за развитие и просперитет, но забравим ли да виждаме онова, което имаме и което ни се дава, се чувстваме като корабокрушенци, хванали спасителна греда в бурното море на живота, страхувайки се, че бездната ще ни погълне. Ставаме тревожни – вгледани в хоризонта на бъдещето, невиждащи моментната реалност и нейната пълнота. Тичаме след идеали и насадени виждания какви трябва да сме, за да се впишем в клишето успешни, а душите ни страдат голи, самотни и вяли.
Хората от поколението, на което принадлежа, и това на моите родители, бяхме възпитавани, че трябва да се подчиняваме на волята на авторитетите, че трябва да внимаваме какво ще кажат хората, че трябва да бъдем спретнати, учтиви и образовани. Така много от нас, не поели риска да се разбунтуват, живеем години наред с чужда идентичност – успяли, но неудовлетворени. Тайничко желаем промяна, мечтаем дръзко, но в реалността не правим нищо – страх ни е от несигурността и провала… Товарим плещите си с множество ангажименти, влачим хомота на битието, забравяме да се радваме на дребните неща, да се забавляваме, да се оттегляме от арената, да допуснем, че можем да не сме перфектният човек, който не греши и не се предава.
Резултатът – тревожност, лош сън и панически атаки.
Всъщност животът ни дава точно това, от което имаме нужда, за да подобрим себе си – липси, изпитания, болезнени преживявания.
Ситуациите, от които се боим, отключват потенциала ни, изваждат на повърхността неподозирани качества и ресурс и ни показват, че сме много повече от това, което си мислим.
Ако ги приемаме с осъзнатост и разчитаме посланията ще постигнем вътрешно равновесие и вяра, че всичко носи своя смисъл и възможности.
Никой не ни наказва и не ни отнема, напротив, дава ни възможност за разширяване на съзнанието. С разширено съзнание картината става по-голяма, в нея присъстват повече елементи и си обясняваме повече от зависимостите, които движат живота.
Всяко нещо или ситуация съдържат в себе си положителни и отрицателни аспекти, които ги правят цялостни. Избирайки да се фокусираме върху плюса или върху минуса, отказваме да видим цялата картина. Това, което трябва да държим в ума си е, че ги има и двете и е съвършено, точно такова каквото е.
Ама мъжът ми ме напусна, тялото ми боледува, жена ми ми изневерява, детето не ме зачита, родителите ми не ме пускат на порасна – всички тези ситуации, когато са осъзнати като възможности за промяна и растеж са безценни – за да преживееш нова опитност с нов партньор, за да усетиш тялото си и през него да чуеш душата си, за да разбереш кое ти е важно и да му отдадеш нужното внимание, за да размислиш за границите, които поставяш, за да преосмислиш авторитетите в себе си от позицията на възрастен човек.
Това са само малка част от ситуациите, в които ни поставя животът, давайки ни шанс за постигане на хармония – със себе си и със света.
Единственото, което ни е нужно е да сме във връзка с вътрешния си свят, да можем да отличим нашето от чуждото, да видим какво правим и какво го осмисля, според чии ценности живеем и чии аплодисменти искаме да чуем.
Психотерапията ни дава възможност да извървим този път – без да ни оценява, без да ни съветва и без да ни вменява нещо, което не е наше.
Изключително полезна и актуална статия!
Благодаря г-жо Димова!