Кои са най-големите предизвикателства, с които сте се сблъсквали като терапевт?
За мен всеки човек е предизвикателство с уникалността на своите преживявания. Някои клиенти имат голям ресурс за осъзнаване и правят промените с бързо темпо, на други им е нужно повече време.
Каляването на собственото ми търпение е предизвикателство, защото ми се иска да видя добрия резултат от работата с даден човек, а това невинаги се случва според очакванията ми. Понякога самите клиенти са нетърпеливи и прехвърлят това нетърпение върху терапевта.
Колко важна е личността на психотерапевта за успеха на терапевтичния процес?
Личните качества на терапевта и способността му да създава топла и подкрепяща атмосфера са от ключово значение за терапевтичния процес. Терапевтът насочва своя клиент към осъзнаване на причините, довели до неговото страдание, и към необходимите промени, които трябва да извърши, за да преодолее кризата и да заживее по-добре. За това е необходимо голямо доверие към личността и професионализма на терапевта. Понякога самият той се превръща в модел на подражание.
Хората сме различни — всеки със своите очаквания, търсения и предпочитания. Затова понякога не откриваш своя терапевт от първия опит. Това не означава, че психотерапията не работи, а че не сте успели да се „скачите“ с човека отсреща и трябва да опитате на друго място.
Кои терапевтични методи прилагате най-често в работата си с малчуганите? Как са се изменили те от началото на практиката Ви досега?
Като продължение на предишния въпрос — проучванията показват, че най-голямо влияние в терапията има личността на терапевта. Едва след това са модалността, в която е обучен, и техниките, които използва.
При децата чудесна диагностична работа вършат методите, в които детето има възможност да се дистанцира и да проектира отношенията и преживяванията си в игрови условия. В играта детето се справя и с бушуващите в него емоции, а терапевтът лесно би могъл да внесе нови идеи за по-адекватно поведение в определени проблемни за детето ситуации.
Често констатирам, че бурните прояви на гняв и недоволство са забранени от родителите, без да бъде дадена алтернатива на детето как да се справи с напиращата в него агресия. Така тя често се превръща в автоагресия, изразяваща се в различна симптоматика — затвореност, самонараняване, гризане на ноктите, скубане на косата, тикове, заекване, различни автоимунни заболявания.
Целта на терапевта е, от една страна, да информира и консултира родителите за случващото се в емоционалния свят на детето им, за да повишат своята ефективност и да отглеждат щастливи деца. От друга страна, целта е да освободи детето от натрупаните негативни емоции и да му покаже как да ги изразява по приемлив начин.
Наскоро проведохте тренинг за ефективни родители „Каквото посееш — това ще пожънеш“. Кога според Вас е препоръчително родителите да посетят Вашия семинар и какво ще научат от участието си в него?
Проведох тренинга в два поредни дни. Приятно ми е да споделя, че родителите, с които се срещнах, бяха изключително осъзнати и отговорни към развитието на децата си.
В момента се извършва преход между авторитарния стил на възпитание, който битуваше по времето на социализма и се ръководеше от принципа „Какво ще кажат хората“, към либералния стил, при който детето е шефът, трудно му се отказва каквото и да било, а липсата на родителско присъствие се компенсира с угаждане на всички прищевки. Този стил внушава: „Ти си най-важен“, но извън семейството детето се сблъсква с откази и непосилни за него изисквания.
А истината е някъде по средата — в зачитането на личността на детето, но и в спазването на йерархията, при която родителят е авторитет, налага правила и възпитава.
В рамките на тренинга участниците имат възможност да припознаят себе си в един от стиловете на родителско възпитание и да видят плюсовете и минусите на всеки стил. Там те могат да направят паралел между правилата, които са въвеждали техните родители, и тези, които самите те сега налагат на децата си. Родителите също така могат да научат какво е важно да съблюдаваме при въвеждането на правила и с какво да се съобразим, когато наказваме или поощряваме децата си.
Допълнително майките и бащите ще получат информация за развитието на детския мозък и стратегии как да овладяват детската емоция и да развиват емоционалната интелигентност на децата си. Това са неща, които ние интуитивно знаем, но невинаги успяваме да приложим в ежедневието си.
Какво според Вас трябва да се промени в нагласите на родителите, за да могат да бъдат по-осъзнати и отговорни спрямо собствените си деца?
На първо място, родителите не трябва да забравят, че освен родители са и съпружеска двойка, независимо дали имат брак. За да не възникнат проблеми в отношенията между тях, които неминуемо се отразяват и на децата, е нужно да инвестират в себе си като част от партньорството, а не само в родителската си роля.
И нещо много важно за българските майки — грижете се за себе си! Майките сме извор на любов и грижа, но за да не пресъхне изворът, за да не се чувстваме неудовлетворени, използвани и накрая изоставени от децата си, които е редно в един момент да напуснат топлото гнездо, не трябва да забравяме за собствените си потребности. Необходимо е постоянно да се обновяваме и да се развиваме.
Молбата ми към бащите е да са на своето място у дома. Наблюдавам семейства, в които татковците са отдадени на кариерата си и нямат време за децата и жените си, което често води до нездравословно сливане между мама и детето. Ролята на бащата е да отдели хлапето от майката и да го подготви за суровия живот, с който ще се сблъска, излизайки изпод майчиното крило.
Децата имат нужда от криле, които укрепват благодарение на грижата и уважението към тяхната личност, но имат нужда родителят да им даде посока и цел, които да осмислят техния полет.
Какво влияние оказват социалните медии върху психичното здраве на децата? Какво трябва да знаят родителите, за да предпазят синовете и дъщерите си от новопоявили се вредни практики като онлайн тормоза, включващ злепоставящи снимки, обидни коментари и разпространяване на интимни чатове или снимки?
На първо място, трябва да кажат на децата си, че тяхната личност и тяхното тяло са неприкосновени. Че не трябва да правят неща, които са им неприятни, заради другите или заради имидж. Личният пример е много важен. Да информира детето си за рисковете, е дълг на родителя.
Общуването очи в очи е по-трудно от общуването в социалните мрежи. В интернет пространството можем да бъдем всичко, което не сме в реалния живот. Но това е илюзия, фалшива самоличност, която ни дава и фалшива увереност. Всъщност сме си все така уязвими и чупливи.
Децата трябва да усещат, че могат да разчитат на нас, дори и да са сгрешили. Бъдете близки с дъщерите и синовете си, интересувайте се какво ги вълнува и какво ги тревожи. Осигурете им безусловна подкрепа и разбиране.
Оруел в едно изречение обобщава кръговрата на живота: „Всяко поколение си въобразява, че е по-интелигентно от предходното и по-мъдро от това, което идва след него.“
Споделете с читателите какво Ви е дала психологията на Вас самата като личност!
Има схващане, че в тази професия влизат хора, които са склонни да бъдат спасители. Истината е, че работата с хора, на които имаш възможността да покажеш ресурса, с който разполагат за справяне с тежка житейска ситуация и който не виждат в момента, носи удовлетворение и усещане за полезност.
Годините, в които се обучавах за психотерапевт, ме срещнаха с изключителни хора — учители и колеги, на които съм благодарна. Шансът да се видиш през очите на другите е част от себепознанието — дълъг и често нелек процес, в който се конфронтираш със себе си, с родителите си, с вярванията си.
Пречистващо и освобождаващо е, когато простиш, когато приемеш, че нищо човешко не ти е чуждо, че с грешките се ражда опитът, а с опита се ражда мъдростта, която те издига над дребнотемието и преходните неща в живота. Това е смисълът на живота за мен — развитие и разширение на съзнанието.
Публикувано с любезност на сайта framar.bg